Представяме ви писмо на Стоян Митев, получено на имейл адреса на Блогът за железници (rail.blog@abv.bg).

Случайно попаднах на блогът за железници и си спомних  за случка с мой познат от миналата година. Изпращам ви я и желая да я публикувате в оргиналния текст:
"Денят беше 11 септември 2010 година. Отвори ми се работа и трябваше да отида до София. На връщане хванах влака за Варна по обяд. Пътувахме в пълно купе. Имаше майка и син (който беше на около 35-40 години), изпращали дъщеря си до летище София, откъдето заминавала за Дъблин. Дойде проверката за билети, взема на всичките и какво се оказва - техните билети били за ВТОРА класа, но със запазени места за ПЪРВА. Не знам как става това, но хората бяха глобени. Простоглавата женичка, проверяваща билетите, се оправда как хората не гледали. Е, разбира се, как пък не, то всеки гледа и знае цената за първа и втора класа, няма работа, че да следи всичко. Глоби ги хорицата, доплатиха 18 лв. Като оставим това, всичко останало беше по план, докато не стигнахме гара Роман. Там едно циганче ме поздрави и ми каза "Здрасти". Аз мислех да му кажа ЧАО, но явно шестото чувство не ме предаде, просто си замълчах. След 2 минути влакът не мръдна - дойде и полиция и прочие. Целият влак се изниса, също така и аз. Оказало се, че машината се развалила, дала на късо съединение. Нямаше оправия - влакът просто си закъсняваше с доста. А едно магаре на съседния коловоз си пасеше прясна тревица до линията. Когато едни жени питаха началника на влака какво е станало с машината (с уникален софийски акцент), той се пошегува и каза, че магарето се е уморило. Гафовете продължиха. Явно локомотивният машинист беше взет от Комиците - пичът реши да оправя такова тежко превозно средство... с чук, пирон, половин метър тел и мамицата. Май не му се получи доста успешно. В това време магарето вече беше слязло на жп линията и си пасеше спокойно тревицата от релсите. Тогава като Михаел Шумахер изкочи (с червено колело, при това) един мургав красавец и изрече едни много хубави слова, които гласяха: "Ши тъ кастрирам е, ей, мамито ти" и подгони магаренцето. Така де, пострадаха хората от пътническия влак Мездра - Червен бряг. Техният двигател беше взет от нас, разбира се, Закона на джунглата (по-големият изяжда по-малкия). Все пак и за тях имаше спасение - то беше изключително мощен дизелак (от едно 40-50 години поне), а ние, гледащите небето и чистия въздух, бяхме изумени от черния пушек, оставил след себе си. Накрая нашият влак щеше да тръгне без пътниците, които бяхме навън - дали за една цигара (спокойно можеше да се изпуши и половин кутия, при желание), или просто за гледката (три четвърти от влака). Припомнихме си Бай Ганьо в Европа. И след уникалната миризма на урина на отиване, билетите за втора, но със запазени места за първа класа, машинистът с късата тел, дизеловият двигател, циганина - касапин,кондукторката Мън Мън и седалката, чиято облегалка за глава едва не ми се стовари отгоре, се прибрахме във Варна, уморени и гладни от уникалния ден, преживяхме един наистина велик 11 септември.
Е, това беше моята история. Ще ми се да не беше реалност, да беше измислица, но не е. И тъй като всяка история, за да има смисъл, трябва да има поука, моята поука е тази: В БДЖ няма невъзможни неща."

Аз съм бил свидетел на много и всякакви такива случки, първо като пътник, а после и като работещ в железницата до преди 6 месеца, когато напуснах. До колкото разбрах влака е бил 2615 (13:15 СФ - 21:00 ВА по разсписание). В крайна сметка с колко закъснение бяхте във Варна?